Елена Лагадинова – Амазонката

ELENA  Lagadinova 615 x 404

Материал на Катерина Хапсали за списание „ТЕМА”, 2014 г.

След 25 години мълчание знамето на разложкия партизански отряд проговори

„Знаеш ли за какво се борим? За да може всички момиченца да са с панделки, да ядат филии с мармалад и да играят с истински топки!“
Така Асен Лагадинов обяснява нагледно на малката си сестра Елена лявата идея. Не след дълго Елена ще стане ятак, къщата на семейство Лагадинови в Разлог ще изгори, а Асен ще загине – убит из засада в полите на Пирин.
Това не е разказ за идеологии. Нито за мармалад. Не е и лява пропаганда – стига да го четете без предразсъдъци.

Това е история за силата на човешкия дух. За непоклатимите убеждения насред изменчивия поток на времето. Признавам – завиждам й на Елена! И на 84 тя още смее да вярва в нещо.
„За да отстояваш една идея, е нужно пълно самоотдаване – казва с усмивка и едва доловимо снизхождение. Не към мен, а към цялото ми поколение лашкащи се между капризите на времето хора. – Трябва да си много предан и силен.“
Елена отдавна не е босото дете, което

язди без седло

и така си спечелва прякора Амазонката. Но със сигурност погледът й – трескав, горящ – е все същият. Ако Клариса Естес познаваше Лагадинова, можеше да й посвети „Бягащата с вълци“. А после да я превърне в знаме на феминизма. В емблема на силната жена, която не се страхува да е непокорна.
Но да започнем отначало.

„Детство ли? Какво детство? Всичко беше арести, полиция и страх… Баща ми Атанас, един от основателите на работническата партия в Разлог, се занимаваше със земеделие и амбулантна търговия. Не си спомням майка ми Фидана, защото е починала, преди аз да навърша 4. Бях сирак във време на мизерия. До 14-годишна не обух обувка! От ранна пролет до късна есен – боса. А зимата – с чорапи и налъми. Единствената прегръдка в детството, която и досега ме топли, е тази на брат ми Асен. Бръснеше се с едната ръка, с другата ме прегръщаше и ми пееше „Три танкиста“.“
Асен е второто от петте деца в семейството на Лагадинови, роден е през 1919 г. Първородният Костадин, 6 години по-голям, емигрира в Съветския съюз през 1933-та, за да се спаси от гоненията в България. „И

мама умря от мъка по него…

Премеждията на Костадин Лагадинов – как оцелява в сибирските лагери на Сталин, как вижда брат му Асен да загива пред очите му и още стотици изпитания, са вдъхновението зад книгата на Бойка Асиова „Да убиеш Сталин“, а първият спомен на Елена от най-големия й брат е от една нощ през 1941-ва. По онова време Асен, секретар на ремсистите печатари в София, вече е нелегален и се укрива в плевнята на разложката къща. Момичето е едва на 11.

„Аз спях в кухнята. Един от воловете винаги отваряше вратата да търси ядене от съдовете и, както си спях, понякога ме лизваше. В такива моменти цялата се сепвах. Понякога пък се събуждах с рев от някой сън, а вкъщи нямаше кой да ме утеши. Тогава съседката, чувайки ме да плача, идваше да ме прибере, да ме вземе на нейния одър: Успокой се, чедо, успокой се, нема нищо… В онази октомврийска нощ около 12 вратата се отвори. Помислих си, че е волът. А то било Костадин! Правех се на заспала, а неочакваният гост само вдигна чергата, запали клечка кибрит и я сложи пред лицето си. „Ти знаеш ли, че имаш брат в Съветския съюз?“ „Чувала съм, но не си го спомням…“ Помислих си, че е полицай, че търсят баче Асен! А странникът продължи: „Полиция да е идвала скоро?“ Викам си: „Брееей, полицай е, пък ме пита за полиция!“ Аааа, те много често идват… И изведнъж този мъж ме разцелува: „Това съм аз, брат ти Костадин!“ Пък аз си помислих: леле, този полицай как ме лъже! В това време Асен и третият ми брат Борис (роден през 1922 г. – бел.ред.) влязоха… А Костадин не пали лампата, свети само с кибрит. Аз, свита под чергата, мълча и дебна! И тогава Асен, както се бе втренчил в Костадин, попита: „Абе Коста, да не си ти, бе?“ Радост! А следващият въпрос на Асен беше: „Носиш ли оръжие?“ И тогава Костадин извади едни такива неща, дето приличаха на яйца – после разбрах, че са ръчни бомби!“

След тази нощ животът на Елена никога няма да е същият. Братята й я въвеждат сериозно в левите идеи, детето се превръща в талисман на антифашистката борба в Разложкия край. Барабар Петко с мъжете! Другото момиче в семейството, Верка, вече е починало от туберкулоза. Елена става ятак на разложкия партизански отряд „Никола Парапунов“.
„Яздех много добре, аз съм израснала на коня. Разнасях информации между партизаните и семействата ятаци. Като се качех на коня, минавах по десетина километра.“

Сред ятаците са и братя Сеганови, които имат обущарница на площада в Разлог. Там Елена носи на ремонт партизанските обувки. „А Сеганови през цялото време ме гледат – все босо това дете! И решават да ми направят обувки… Ей за тези обувки си мислех, когато май месец 1944-а запалиха къщата! Бях си ги скрила, не ги бях обувала. И изведнъж лумват едни пламъци, гори бащината къща, а аз, детска му работа, си казвам:

Лелееее, изгоряха ми обувките !

По онова време работех имота ни заедно с цигани и помаци, от една паница сме яли… Бяхме на една от нивите, като видях огъня. Влязохме в града, аз карах каруцата. Но никой не ще да ти проговори, една кора хляб не смее да ти даде! Уплашени хората, стреснати… Вкарах каруцата в градината, разпрегнах и цяла нощ – в яслите при добитъка! Никой не ме покани в дома си.“

И третият брат – Борис – вече е минал в нелегалност през 1943-та. Което прави трима партизани от фамилия Лагадинови! Същият капитан Николчев, тогава начело на жандармерията, който се разпорежда къщата да бъде опожарена, на 29 май 1944 г. разстрелва 13 души ятаци от околията. Загиват братчетата Кокарешкови от Белица, на възрастта на Елена. Партизаните Лагадинови решават да приберат сестра си и баща си в отряда.

Днес Елена не се побира в себе си от емоция, когато се връща в онези дни. Не се и старае да крие сълзите си. Знае, че не я правят слаба.
Пътят към партизанския отряд – боса през Пирина до бивака – е пътят към нейното семейство. Към братята, чиито снимки и днес населяват дома и сърцето й. „Дай ми го по-близо Асен! – придърпва към себе си един стар портрет…

Първият й пистолет „Валтер 765″

е подарък от него. Не й стигат силите, учи се да стреля с два пръста на спусъка. Провисва пистолета на мънистен шнур, изработен от политзатворници. На снимките е с английско таке, а от един фустан й ушиват панталон – в цвят бордо!
Елена е единственото момиче в отряда. Всички са горди с нея, тя им е знамето. Повтарят й: Като победим, на голям казармен кон ще влезеш в Разлог!
И наистина – на 9 септември, когато поделението се предава, Елена язди начело в колоната заедно с Желю Демиревски, Крум Радонов и брат си Костадин…
Става легенда. С нейна снимка на първа страница излиза детският седмичен вестник „Септемврийче“, посвещават й книги („Амазонката“, „Среднощни гости“), Асен Босев пише поемата „Героинята на белия кон“. Когато Елена навършва 50, и Блага Димитрова й посвещава стихотворение („Амазонката“). Между другото, Лагадинова е родена на 9 май – Денят на победата над хитлеристка Германия. В началото на разговора ни приемам това за случайност. В края му далеч не съм толкова сигурна…

За някои Елена ще е винаги онова босоного дете, прегърнало коня. Но тя междувременно е пораснала. Моля я да разкаже за голямата си любов. Впрочем единствената. „За мен на света имаше само един – Марин Стайков! – отсича Елена. – И двамата се бяхме посветили на една велика идея – все повече хора да се докоснат до социалната справедливост. От това по-голяма любов има ли? С всичките сили и знания, които имаш, да ощастливиш други хора?“
Двамата се срещат за първи път, когато Елена е на 12. Марин Стайков е 5 години по-голям: висок, красив, адвокатски син.

Баща му, Атанас Стайков, е виден юрист, партиен член от 1911-а и съратник на Димитър Благоев. На няколко пъти е интерниран и вкарван в затвора. Родом от Пещера, през 1942-ра адвокатства в Разлог, а синът му Марин е връзката между централното ръководство на антифашистката съпротива в България и отряда „Никола Парапунов“. Носи указанията на главния щаб.

„Аз като ятак обикалях наоколо, гледах кой с кого се събира… Вървя босa, с пет ката кал на краката, и гледам: Марин Стайков непрекъснато седи в сладкарницата с един приятел в бранническа униформа… Затова, когато Асен ми каза да отида при сина на адвокат Стайков да предам паролата, аз подскочих: абе бате Асене, къде ме пращаш ти мене? Този не е наш! Той заедно с един бранник от сутрин до вечер яде тулумбички! Тулумбичките, които за мен бяха недостижими… После цял живот

моят съпруг казваше: дай да идем да купим 10 тулумбички !

Какво да се прави – Асен ме убеди да отида… И какво нещо е зараждането на женското начало, макар и в 12-годишно момиче! Преди срещата прегазих Бела река, да си изтъркам малко краката… Взех един грапав камък и почнах да чегъртам – до кръв!“
След като убиват брат му Тодор Стайков („такива инквизиции Гешев не е прилагал на никого!“), Марин става партизанин през 1943-та. А няколко години по-късно – през 1948-а, взема хубавата Елена. Тогава тя вече е завършила Трета девическа гимназия в София и се готви да замине за Москва. Сключват граждански брак у дома. От него така и нямат снимка. Когато Стайков отива да учи в Бронетанковата академия в Москва, шест месеца след заминаването на жена си, правят и първия си семеен портрет.

Днес Елена определя петте години в Съветския съюз като най-щастливите в живота си. Там „прохожда“ това семейство, там се ражда и първото им дете. И пак там Елена влиза в света на науката, следвайки генетика и селекция на полските култури. Опиянява се от интелекта и сдържаното достойнство на преподавателите си, до ден днешен в тона й се усеща благоговение и страхопочитание, щом спомене името на агробиолога академик Трофим Денисович Лисенко. Години наред ще пътува при първа възможност до Москва, за да попълни знанията си.

Когато се завръща в България, Лагадинова става младши научен сътрудник в Централния научноизследователски институт към Министерството на земеделието. Обича работата си, следи световните развития в областта.
Става старши научен сътрудник и доктор на биологическите науки на свободна аспирантура, „за да не харчи пари“.
Но няма как с нейния хъс и социален устрем да остане единствено в научните среди. През май 1967-а е избрана за секретар на Националния съвет на Отечествения фронт за работа с жените, а през 1968 г. става председател на Комитета на българските жени. Убедена е, че масовото навлизане на жените във всички сфери на труда поражда необходимостта от създаване на подходящи условия, в които ролите на жена, майка и професионален кадър да съжителстват хармонично. Защото ако през 1956-а едва 380 000 жени влизат в работната сила у нас, през 1967-а те вече са 1 300 000!

Лагадинова подхожда методично към проблематиката, изготвя прецизни анкети за положението на жената, предлага конкретни мерки за нейното облекчаване. Самата Елена е майка на 3 деца и знае какви усилия са необходими, за да съвместяваш професионалния живот със семейния. (В онези времена често спи по 2-3 часа на нощ. Нагърбва се с повече задачи, отколкото човешки може да понесе и поеме.) Участва активно в изготвяне на социалните политики, в законотворческата дейност. Работи с детски домове – никога не забравя собственото си детство на сирак.

Нейният звезден миг е Решение на Държавен съвет на Република България от 1971 г., което става и документ на ООН под N 1010 и се разпространява като опит на България в работата с ангажираните жени. То е изготвено на базата на анкетирани (в първото си по рода такова изследване) 16 000 жени.
Успехите й в международен план са безспорни. Поддържа връзки със 160 национални женски организации. Някогашното бедно дете от Разлог общува с емблеми като

Анджела Дейвис и Валентина Терешкова,

със световни лидери като Фидел Кастро, а наградите й (над идеологии и конюнктури, защото идват от целия свят) са показателни. Достатъчно е да споменем президентския медал от Claremont Graduate School – в придружителното писмо четем следното: „Вие надмогнахте тесните ограничения на партии и националности, за да създадете международна мрежа от учени и законотворци, отдадени на идеята да подобрят положението на жената. В резултат на работата ви съвместно с ООН оказахте благотворно влияние върху живота на жените по целия свят, а чрез тях – и на техните семейства.“ А в книгата The Connective Edge: Leading in an Independent World името на Лагадинова е споменато в едно изречение с това на легендарния бразилски профсъюзен деятел и природозащитник Чико Мендес.

В същото време комитетът е на пълна самоиздръжка. „Имам официални документи, че и лев не сме взели от бюджета!“ – отбелязва Лагадинова. След 10 ноември е също толкова категорична, че трябва да се сменят лицата на всички публични организации. „Просто бяхме омръзнали на хората!“
Преди да си подаде оставка, настоява да й направят финансова ревизия. Оставя комитета с 6 170 000 лева. Какво се случва с тези пари? „Всичкото го разграбиха…“
На 9 януари 1990 година организира пленум, след който напуска. Тръгва си решително, но със свито сърце. Предчувства, че в мътните води на промените най-потърпевши ще се окажат именно семействата – жените, децата… Наблюдава случващото се в страната с болка и гняв.

Чувства се предадена.

Смята, че смисълът на живота й – социалната справедливост – е стъпкан. Избира да мълчи. И го прави. До днес.
Когато я питам каква е причината за смъртта на съпруга й през 2000 година, Елена казва простичко: „Не издържа повече да гледа разрухата в България…“
Разговорът ни е минал през целия спектър на човешките емоции – от тъгата до радостта, от възторга до отчаянието.

Как успява да оцелее във вихъра им?
„Аз всъщност живея с две Елени – замисля се събеседничката ми. – Една Елена, която е ранима, чуплива като яйце… И друга Елена, която абсолютно никаква сила на света не може да я сломи!“
Мисля, че срещнах и двете.

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s