Генерал Владимир Заимов – бележит воин и патриот

Бележитият воин и демократ, патриот и родолюбец, генералът от артилерията Владимир Заимов е роден на 8 декември 1888 г. в Кюстендил в будно възрожденско семейство. Баща му Стоян Заимов е известния деец и революционер от епохата на Великото българско възраждане, съмишленик и сподвижник на тримата големи  личности на нашата национална революция – Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев. Стоян Заимов е секретар на Гюргевския централен революционен комитет, апостол във Врачанския революционен окръг по време на Априлското въстание през 1876 г., на два пъти заточеник в отоманските затвори. Непоколебимата и неподкупна любов към Освободителя на България от османско владичество, преживяните паметни априлски дни на 1876 г. и на руско-турската освободителна война, висшето образование, което получава в Русия се предават от бащата на будния син, който от малък заживява с великите възрожденски идеи. Майката на Владимир е рускиня, произхождаща от стар руски род, която ”знае да обича, и да воюва срещу каприза.. ..”. Съгласно източниците, това е основната причина за ориентирането на младия Владимир към военната служба и желанието му да търси развитие във военната кариера. Будният младеж успява да реализира своята мечта и през 1902 година постъпва във военното училище, което завършва през 1907г. Във военното училище той се отличава със способностите си като математик и организатор, така необходими воински качества, особено при подготовката на офицери артилеристи. Още в детството и под влияние на своите родители Владимир се оформя като ревностен русофил.

След завършване на военното училище, Владимир Заимов е назначен на служба в 8-ми артилерийския полк в Стара Загора. Като млад офицер взема участие в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Съгласно източниците, той участва в битките отдавайки „всичките си сили и голямото си сърце”, проявява завидна храброст, честно изпълнява воинският си дълг, многократно рискувайки живота си”. По време на Балканската война младият артилерийски офицер е ранен в главата, без опасност за живота. Като потомък на славните свои предшественици революционери и въстаници от Възраждането, на българите опълченци и руси от битките по време на руско-турската освободителна война, от Съединението на България и Сръбско българската война, закърмен с идеалите на своите родители, Владимир Заимов се бие с голяма всеотдайност при Калиманските възвишения. Артилеристите от батареята командвана от него извършават подвиг, който се разпространява по цялата армия. С голямо воинско умение, храброст и жертвоготовност, офицерът Заимов участва в атаката на Тутракан през септември 1916 в битката за модерно укрепената крепост ”Тет де пон”, строена под ръководството на белгийски и френски военни инженери и специалисти. Това е уникално, мощно и много модерно за времето си военно полево съоръжение за отбрана на Тутракан като предмостова крепост. В тези сражения донесли бойна слава на българската армия, артилерийският офицер Заимов се отличава отново с завидно безстрашие, храброст и жертвоготовност.

Като всеки честен офицер, патриот и родолюбец. Вл. Заимов преживява поражението и националните катастрофи, търсейки причините и виновниците, още повече, че българската армия не е загубила нито една битка, че войниците, сержантите и офицерите са проявили невиждана храброст, всеотдайност и жертвоготовност в боевете. Това е началото на неговата еволюция.
В източниците се съобщава, че след края на войната Вл. Заимов, не взема пряко участие в политическите борби и се ориентира към групата на неутралните офицери, изпълнявайки воинският си дълг. Като дисциплиниран и строг, но справедлив военачалник, офицерът Заимов печели доверието и уважението на войниците със своите добродетели морални и етични качества, както по време на войната, така и след нея. Но някои по-приближени офицери до Фердинанд започват да го гледат с подозрение и да му създават ”трудности, държат го по-далече от столицата”..

През 1927 г. подполковник Владимир Заимов е назначен за командир на 5-то артилерийско отделение в Шумен. През 1929 г. получава военното звание полковник, а през следващата вече е командир на 4-ти артилерийски полк. В източниците се съобщава за дългите му колебания, но все пак в началото на 1934 г. прави важна и решителна крачка в своето политическа ориентация и развитие като влиза във Военния съюз. Сериозно влияние върху него оказва развилата се икономическа криза и съпътстващите я процеси. Той приема за свое верую радикализма, необходимостта от реформи, започва да търси начини, заедно със свои другари и съмишленици, как да се противодейства на безхаберието и корупцията, как да се подобри положението на народа и да се издигне престижа на страната. Той се движи в средите на „средното офицерство”. Търси начини да създаде координация, взаимодействие и съгласуваност между основните фактори определящи развитието на държавата; царя, политическите партии и неотложната и належаща необходимост от реформи, опирайки се на своите идеалистични илюзии, свързани с „общи интереси на цялата нация”. Тези му убеждения го подтикват да вземе участие в подготовката на „деветнадесето майския преврат” и за целта започва да подготвя личния състав от 4-ти артилерийски полк. След този преврат, поради някои неразбирателства и различия във военния съюз полковник Заимов е изпратен на служба извън столицата на длъжност командир на 4-а Шуменска дивизионна област. На тази длъжност стои до март 1935г. Междувременно получава генералско звание.

На 3 май 1935 г. нелегално в София се провежда конгрес на Военния съюз, на които генерал Владимир Заимов е избран в Централното управление, по–късно става и негов секретар. Започват масови уволнения на офицери от Военния съюз. С цел ликвидиране на съюза от страна на царския дворец и с подкрепата на правителството на Андрей Тошев, групата на Дамян Велчев, стояща на антимонархически позиции е подтикната „към крайни решения и действия”. Намеренията за извършване на държавен преврат не се осъществяват. Започват „масови арести на членове на Военния съюз както от групата на Дамян Велчев, така и от значителната група на „неутралните”, които са против велчевистите и групата на генералите Цанев и Дипчев, лоялна на царя. Арестуван е и генерал Владимир Заимов, като член на „ неутралните”.

По време на съдебния процес ген. Заимов се държи твърдо и достойно, умело и аргументирано защитава своите политически убеждения и намерения, които са насочени към идеята за „славянско братство”, да се ограничат правата при управлението на монарха, и да се потърсят „пътища за спасение на нацията”. През това време назряват условията за нова световна война. Царският дворец се запознава директно с „ пределната добросъвестност, политическия идеализъм, жертвоготовността в името на правотата и реализацията на своите идеи, и вижда в лицето на ген. Заимов сериозен противник, чиито авторитет в армията непрекъснато нараства. Генералското му звание е отнето, макар че „от всички събрани сведения и улики да е ясно, че той не се числи към групата на Дамян Велчев, въпреки че е е доказана, липсата на негова нелегална дейност. Teзи събития се отразяват много силно в политическото еволюиране на генерала-пенсионер, каляват още повече неговия характери и воля за борба, помагат му да усвои „изкуството на политическата борба и да разпознае политическите партии и класовата борба”.

Изпаднал в затруднено материално положение, той опитва различни дейности, и накрая започва да произвежда в собствена работилница книжни торби не случайно наречени ”Славяни”, но средствата които получава са минимални. Като пенсионер следи събитията, които тласкат Европа и света към нова световна война. Със собствени средства посещава Югославия, Чехословакия, Полша. В тези страни той следи тяхното развитие ”изучава стопанската им конюнктура, набира впечатления извън опита на собствената си страна, установява делови и политически познанства”. Среща се с лидери на различни партии. Нерадостното му положение, свързано със борбата за съществуване му позволява да „опознае обстановката, в която се намира масата на народа”. Полицията го наблюдава и и му създава трудности, но той продължава своите активни срещи с интелектуалци, антифашисти, работнически политически дейци..
Главният проблем, който възниква и се изостря с всеки изминат ден е въпросът за „мира и войната”. В резултат се заражда идеята за ”широк фронт на антифашистките сили”. За кратко време с неспокойния дух на пенсионирания генерал, той издава вестник „Воля”, който има за цел да изпълнява ролята на организатор и пропагандатор на неговите идеи, да привлича привърженици на антифашистката борба. Вестникът спира своето издаване, поради финансови причини.

В източниците се съобщава, че една нощ пратеници на БКП поканват Вл. Заимов да се кандидатира за изборите през 1938 г. като представител на Народния фронт, в един от работническите квартали на столицата. Той се съгласява и започва предизборната борба, която придобива ”ожесточен характер”. Полицията преследва кандидатите на Народния фронт, включващ БКП, Социалдемократическата партия, БЗНС, „Звено”, и други групи с антифашистка ориентация. Участието на Владимир Заимов в предизборната борба му спечелва нови приятели, съмишленици и последователи. Популярността му расте.

Еволюцията във възгледите му прогресивно се задълбочава. Заимов се сближава с „революционното работническо движение”. Това е забелязано от полицията, която го наблюдава все по-отблизо. В източниците се съобщава, че народнопрогресивното, славянофилското и антифашисткото в политическите му възгледи и убеждения „ постепенно го приближава до революционните сили”

Когато Втората световна война избухва, генералът застава категорично и непоколебимо на страната на Народния фронт и води борба срещу фашизма. Още през 1935 г. като последователен и неподкупен русофил установява връзки със съветски представители в страната. В източниците се съобщава, че до 1939 г. контактите са били само на чисто приятелска основа. Но Заимов не иска да стои настрани от събитията и през 1939 г. сам предлага да сътрудничи като воин и русофил на Съветския съюз ”в борбата срещу хитлеро-фашистка Германия и нейната агресивна политика. Полковник Бенедиков докладва неговата декларация до Москва, от където го одобряват и се съгласяват той да бъде „вербуван като резидент на съветското военно разузнаване не само в България, но и за редица други страни”. Владимир Заимов спечелва доверието на Съветското разузнаване, което се опира както на неговия натрупан рутинен опит като бивш висш офицер от българската армия, така и на политическите му убеждения

И така получава първата поставена задача, която има организационен характер: „да сформира група от надеждни помощници, да уточни задачите им, методите на действие, сферите на влияние, информация и работа”. Заимов получава големи права от полковник Бенедиков, който само го съветва и направлява. Заимов се заема много сериозно и всеотдайно на работа по изпълнение на поставената задача. Създава „силна, добре подбрана група от верни и искрени борци, проникнати от важността на мисията, която предстои да изпълняват”.

Започва активната разузнавателна дейност. Групата събира военна информация вътре в България, проучва процесите и събитията, които се извършват и развиват в страната, след като тя влиза във войната. Получава задача, групата да събира и изпраща информация от Германия, чрез създаване на контакти с висши среди в Берлин. За целта се привличат нови хора, които трябва да решат допълнително поставената задача. През 1939 г. Владимир Заимов и сътрудници от неговата група заминават за Берлин, прикривайки се като търговци на грозде. Полицията е по петите на разузнавачите водени от Заимов, но ”не може да се добере до истинските му цели и задачи”.

В източниците се съобщава за два етапа от дейността на разузнавателната група на Владимир Заимов. Първият обхваща периода „от 1939 година до 22 юни 1941 година, а вторият –от 22 юни, когато Хитлерова Германия вероломно напада СССР до март 1942 г”. Посочва се, че през първият етап главната задача е била „събирането на сведения и информация и оказване на влияние върху определени среди”. През вторият етап допълнително се прибавя и „подготовката на саботажи и диверсионни актове”. За да може да изпълни точно поставените задачи Вл. Заимов започва предпазливо да вербува широк кръг „уволнени офицери и други сподвижници”. Полицията има точни сведения за дейността на Заимов и групата му, но чрез своите агенти тя само „установява кръга на неговите приятели”. С помощта на сътрудниците си Заимов събира най-различна и ценна информация, която по съответните канали е изпращана до Центъра в Москва. За да се добере до същността на конкретно извършваната от Заимов и групата дейност; полицията „използва провокатори и свои сътрудници” като шпиони, и успява да натрупа информация за „връзките, пътуванията и проявите му”. В източниците се съобщава, че агентите на полицията успяват да установят легалните прояви, но „не успяват да разберат истинския характер на разузнавателната му работа”. Опитният воин и разузнавач знае, че е следен изкъсо от полицията и се старае да вземе необходимите предпазни мерки, но събитията и обстоятелствата не позволяват да прекрати дейността си. Борбата се изостря и придобива характер „на живот и смърт, тя налага скованост, предпазливост и ловкост, но не и страх”. Групата продължава своята активна и безотказна разузнавателна дейност; свързва се други разузнавателни групи в страната, с ”обслужващия персонал на експресния влак София-Варна. Установява контакти и със съветското разузнаване в Букурещ”. Обобщените сведения са свързани с подпомагане на борбата срещу хитлеро-фашистка Германия, като агресор, и нямат нищо, което да засяга националния престиж и суверенитет на България. ”Заимов и неговите помощници се борят за спасението на Родината си. Затова дейността постепенно обхваща цялата страна. Събират и предават сведения „за дислокацията на българските и германските части. Следят тяхното придвижване , промените в състава и въоръжението им. Заимов обработва информацията и я предава лично на съветски военни разузнавачи. Същевременно „без да се разкрива като разузнавач” големият родолюбец и интернационалист поддържа връзки с приятели и познати от Унгария, Чехословакия, Югославия, Унгария и Полша. Съобщава се в източниците, че тази му дейност се определя от факта, че „София е една от трите страни в Европа и Стокхолм”, където по това време има действаща съветска легация и поради факта, че „Българският народ не позволи да бъдат прекъснати дипломатическите отношения със Съветския съюз”.

Заимов и неговата група редовно представят на Центъра в Москва информация по военни и политически въпроси свързани с България, Германия, Турция, Гърция и др. държави. Представя сведения за числеността и въоръжението на навлизащите в България немски военни части, за външната политиката на Българското правителство спрямо СССР и други страни, а след нападението над СССР предава информация за ”придвижването и числеността на румънските и унгарски части”. За периода в който работи (1939-1942г), дейността на Заимов и неговата група получава висока оценка от централното съветско разузнаване и от командването на Съветската армия.
Съгласно източниците, разкритията в Чехословакия, през февруари 1942 г. стават причина за ”предаване за нелегалните връзки на Заимов със словашки разузнавателен-куриер”. В резултат Гестапо се сдобива с адреса на Заимов и паролата за среща с този куриер и на 22 март 1942 г. той е арестуван. Следва следствие, съпроводено с” морален и физически тормоз”.

На 20 май 1942 г. военно полевият съд започва процеса срещу генерала, по време на който той се държи „скромно и твърдо”,поемайки отговорността изцяло върху себе си, защитавайки сътрудниците си с думите „Пощадете невинните”!
Родолюбивият патриот и професионален войн разузнавач, смело защитава своите идеи, произлизащи от „висши патриотични подбуди”. В писмо до близките си Заимов пише; ”обвиняват ме в издайничество…. Аз съм преценявал всяка своя дума, дали ще произнеса зло, пряко или косвено….. Но това само вие можете да разберете и вас моля да ме разберете”. Пред съда заявява: ”Не съм вършил шпионаж, не съм издавал никакви военни и държавни тайни, в цялата си деятелност съм мислил, че правя само добро на България.”.
На 1-ви юни 1942 г. съдът произнася присъдата „смърт, чрез разстрел”. Същият ден радио Москва съобщава; ”Българи, на колене! През тази нощ бе разстрелян великият син на България и на цялото славянство – генералът от артилерията Владимир Заимов…”

По късно ген. Владимир Заимов е удостоен посмъртно със званието Герой на Съветския съюз с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 30 май 1972 г. за проявена смелост и героизъм в борбата срещу фашизма през Втората световна война.

През 1978 г. убеденият антимонархист, славянофил и патриот Владимир Заимов е удостоен със званието „Почетен гражданин на Кюстендил”, а на мястото на родната му къща е поставена паметна плоча. В тъмносинята 1990 година тя е демонтирана от беснеещите вандали. По решение на Общинския съвет през 1998 година отново е монтирана и открита плоча в присъствието на руския военен аташе.

В различни градове на страната има паметници на героя, няколко училища избират името му за патрон.

Ген. Владимир Заимов  остава в аналите на великите и бележити българи, готови да се жертват в името на каузата за борба срещу кафявата чума. Той е знаел какво го очаква, когато се е захванал с тази дейност и се жертва за нея, в името на своя народ и отечество.

*     *     *

Източник: блог на  Богомил Колев

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Виж и статията на академик Ефрем Каранфилов за Владимир Заимов тук –

https://probuzhdane.blogspot.com/2019/05/blog-post_17.html