През пролетта на 1910 г. социалдемократите (тесни социалисти) в Самоков бяха стъпили здраво на краката си. Голямата част от работниците и бедните занаятчии разбираха, че само социализмът ще им осигури по-сносен живот. Името на лидера Борис Хаджисотиров ставаше все по-известно, по-свидно. Тази група хора имаше огромно влияние сред гражданството. Колкото повече наближаваше денят на избора, толкова повече социалистите засилваха агитацията си. Изработената програма се разясняваше най-изчерпателно по седенки, кръчми, кафенета, фабрики. До най-голяма точност се знаеше кой е напълно сигурен и кой не е. Борис Хаджисотиров казваше:
– Внимавайте! Трябва да водим битка за всеки човек!
В самия ден на изборите – 13 юни, клубът гъмжеше от възбуден народ.
– Не се поддавайте на провокации! – бяха предупрежденията.
Когато вечерта се узна, че в новия общински съвет влизат осем социалисти от всичко четиринадесет съветници, Борис Хаджисотиров произнесе в партийния клуб пред многобройно гражданство пламенна реч. Така изгря Първата комуна на Балканите.
Знамето
Първото си заседание общинският съвет свика на 1 септември (когато най-сетне изборът беше утвърден от властниците). За кмет беше избран Георги Зуйбаров, а за негови помощници Асен Хадживасилев и Коста Халваджийски. Тогава новият кмет стана и обясни:
– Законът ни дава право да си имаме наше общинско знаме. Предлагам то да бъде виненочервено – и измъкна от чекмеджето си един атлазен плат с надпис „Самоковска комуна“. Коприната блесна в ръцете на първия кмет на комуната. Зуйбаров подаде червената светиня на младия обущар Славе Тонев, който през капандурата се покатери на покрива. И така червеното знаме пламна над Самоковската община…
Добрините
Пред новите и неопитни управници се изпречиха редица трудности. Мнозина първограждани трябваше да освободят заграбени общински места, да издължат стари данъци. Това доста ги тревожеше, но нямаше как… Но най-значителната реформа на комунарите беше въвеждането на прогресивния данък. Богатите не само че трябваше да се издължават редовно и навреме, но щяха да плащат и най-големите данъци – според доходите си.
Комуната откри трапезарии за бедните деца, раздаде безплатно учебници и помагала на всички ученици, създаде общинска аптека, в която без пари се раздаваха лекарства на сиромасите в града…
В края на 1964 г. попаднах на писмо, писано през 1943 г. от Кръстана Янева в берлинския затвор Алт Моабит, където бяха затворени през 1933 г. Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев. Писмото силно ме заинтересува. Коя е тая Кръстана Янева ? В биографичната справка, която прочетох, се казваше: „Загинала през 1944 г. във фашистка Германия, където изпълнявала специална задача“. Потърсих портрета й. Щом го зърнах, някакъв познат и мил образ ме освети. Познавам тая девойка! Колко пъти тя беше идвала в „Нов свят“.
Кой е могъл тогава да предполага, че в тая нежна и крехка девойка, с малък ръст и умна глава, се крие такава героиня? Обзе ме силно желание да проуча всички факти около нейния живот, да разкрия дейността й в Берлин. Издирих роднините й, хората, с които е дружала и съвместно се е борила, проучих нейния начин на живот» характер, воля и революционна дейност. Много снимки сведения и документи събрахме за нея. Добрахме се и до нейни писма, изпращани от затвора в България, грижливо пазени повече от две десетилетия от нейни близки другари и роднини.
…Около 1935—1941 г. Кръстана Янева идваше кога сама, кога с другари в книгоиздателство „Нов свят“. Оттук тя си набавяше почти всяка новоизлязла съветска и българска революционна книга. Винаги ми е правила впечатление на скромна и умна девойка, щастливо съчетала в себе си духовната с физическата си красота, приятно и мило лице, често оживявано от хубава усмивка. От целия й образ лъхаше интелигентност, чистота, свежест. Обличаше се добре (някои казваха — елегантно), беше внимателна с хората. От разговорите, които съм имал в издателството с нея, всякога оставах с впечатление, че тя добре познава нашата революционна и съветска книга, доколкото се издаваше по това време в България. „За своето марксическо самообразование — бележи в своя спомен нейната близка другарка Лиляна Петкова — тя работеше със завидна упоритост и настойчивост. Четеше прогресивна литература, с разбиране, задълбочено беседваше по прочетеното. Често съм й давала „Работническо дело“, което от своя страна тя предаваше винаги навреме, като казваше: „Това малко вестниче е в състояние да окрили всеки прогресивен човек, в ръцете на когото попадне“.
Кръстана е родена през 1914 г. в с. Височен, Драмска околия, в семейството на видния македонски революционер и войвода Иван Янев, сподвижник на Гоце Делчев и Яне Сандански. Остава отрано без майка и баща. Прибира я леля й Злата Караянева, с която през есента на 1918 г. избягват в България. Установяват се в София.
Тежко време настава за бежанското семейство. Без средства, дом и имот Злата Караянева остава с три невръстни момиченца на ръце. Но коравата българка, с твърда вяра в бъдещето, запретва ръкави да отгледа трите деца: работи по тютюневите складове, работи ту като продавачка във вестникарска будка, ту като продавачка в хлебарница, по чужди домове… Благодарение грижите на леля си, която я гледа като свое свидно чедо, Кръстана завършва през 1933 г. Втора софийска девическа гимназия. „Като ученичка — пише нейната съученичка и вярна дружка Сийка Дорчева — Янева проявяваше будно социално чувство, дружеше с прогресивни младежи и девойки, членове на РМС и БОНСС.“ С големи усилия Янева завършва през 1938 г. педагогика в Софийския държавен университет „Климент Охридски“. Като студентка тя членува в БОНСС, участва активно в македонския говорещ хор „Гоце Делчев“, ръководен от комунисти и прогресивни дейци.
Кръстана развива активна дейност и сред прогресивната бежанска младеж. „Тя беше — спомня си за това време Стоян П. Шарланджиев — активна комунистка и прекрасен човек.“ През 1937 г. Янева влиза в редиците на героичния РМС, който изковава в нея високи комунистически, морални и политически добродетели — смелост и решителност в борбата, безпределна вярност към делото на комунизма, безгранична любов към българския трудов народ и към Съветския съюз.
„Танка беше много дейна — спомня си Стефан Нанов. — Тя не само работеше в хора „Гоце Делчев“, а работеше по общоградска линия на РМС, където също така беше активна. Много я ценяха другарите Антон Попов, Атанас Романов и други другари като активна и отзивчива на всякаква революционна проява.“
Минала суровата школа на РМС, Кръстана Янева влиза през 1939 г. в редиците на БКП, където развива всеотдайна дейност до края на своя кратък, но героичен живот. През 1941 — 1942 г. тя е в помощ на военния център при ЦК на БКП, като остава неразкрита при извършените големи арести през пролетта на 1942 г.
„След арестуването на Атанас Романов в началото на 1942 г. тя беше намерила начин — съобщава Ана Романова — да ми съобщи да отида при нея. Тогава тя беше възпитателка в един детски дом на бул. „Толбухин“. Когато се видяхме, тя ми съобщи, че Дончо (Антон Попов), който не беше още разкрит, и други другари са решили да подпомогнат семейството на Романов, и ми даде 500 лева, и тогава каза: „Делото, което Роман е възпрепятстван да продължи поради арестуването му, е в здрави ръце и ние ще го продължим.“ Каза ми, че не бива повече да се виждаме.“
Същевременно Янева развива партийна дейност сред детските учителки при Столичния градски народен съвет, където е била учителка в детски дом.
„През 1940—1941 г. — спомня си Ярослав Йоцов — тя бе на работа като учителка-възпитателка в детския дом на Столичната община — бул. „Толбухин“. В партийната група участваха другарите: Димитър Попов, Антон Попов, Христо Капасъзов, Георги Деспотов, Асен Паунов, Асен Велинов и Ярослав Йоцов. Групата поддържаше „по-нагоре“ връзка с другаря Борис Велчев. Всички членове на групата бяха служители от Столичната община…“
Оценило нейните големи способности, преданост, смелост, хладнокръвие и съобразителност, ловкост и конспиративни навици, през ноември 1942 г. ръководството на Софийската партийна организация я определя за секретар на Втори партиен район, Но междувременно пред нея се поставя друга отговорна и опасна задача — да замине за Берлин, където да работи по линията па съветското военно разузнаване. „Направи ми впечатление – изтъква Стефан Богданов, който й дава връзка „по-нагоре“ голямата скромност и всеотдайност, с която Танка прие поръчението. Уредих предаването и заминаването й веднага.“ Кръстана Янева урежда паспорта си под предлог, че заминава в Германия да усъвършенства немски език.
На 10. XI. 1942 г. смелата конспираторка Заминава с редовен паспорт.
По дадена парола от София Танка се свързва с хората от съветското военно разузнаване в Германия, започва трескава дейност на храбър воин-комунист от разузнаването за победата над хитлерофашистката коалиция.
След близо шестмесечна напрегната, пълна с опасности дейност, тя попада в ръцете на Гестапо. На 27 април 1943 г. тя е арестувана. Започват тежки инквизиции. Танка се държи героично. Не издава връзките си нито в Германия, нито в България. Танка знаела у нас по име връзките, но никого не издала. От писмата й от затвора и писмата на другари, които са били с нея, се вижда, че Янева до края на живота си остава верен войник на партията, на Съветската армия. Хвърлят я в затвора Моабит, а след това в женския затвор на ул. „Барниус“ 10 в Берлин. На 22 юни 1943 г. нейното дело се гледа от Върховния военен съд, който я осъжда на смърт.
Започват страшните дни на очакване екзекуцията, които тя понася с хладнокръвие и кураж. Това личи от нейните писма и бележчици, които успявала да прокарва през дебелите стени на фашистката тюрма. „На въпроса, ти защо – отговорът е само един — осторожно пише тя от затвора на своя близък другар и приятел Любен Дорчев (загинал геройски на 7 май 1945 г. в Пражкото въстание), — защото обичам хората, а особено децата.“
„Все пак намерих сили и мога — пише тя в друго писмо — да те уверя, че ще понеса с твърдост и най-тежкото — не ще хленча. Надежда и кураж не губя… Душата ми е изпълнена с любов, вяра и надежда. Досега в нищо не съм се разколебала. Хубаво ще бъде, но това хубаво ще се откупи с много жертви, затова обичайте човешката любов и стремежа към хубавото…“
От нейните писма, писани с въже на шията, прозира не само твърдата й вяра в победата над фашизма и непреклонен дух на комунист, а и голямата й любов към трудовите хора, любов към прогресивната книга и учителската й професия.
Белгийката Бети Депелсенер, съкилийничка в затвора на Кръстана Янева, в писмо от Брюксел от юни 1947 г. до Бойка Караянева, братовчедка на Кръстана, съобщава за държането й в затвора.
„… Да, Танка беше наистина моя сестра. Аз се възхищавах преди всичко от енергията й при всички изпитания. Човек не би очаквал това, когато я види, но при разговор се чувстваше една силна и същевременно много чувствителна душа. Заниманията й в Берлин не бяха много приятни. Няколко дни, след като се разбрахме с нея, тя дойде при мен в шивалнята. Всяка имаше машина за шев и шиехме сутрин от 7, вечер до 18 часа за една модна къща в Берлин …
Танка редовно получаваше вашите колетчета и се радваше, когато можеше да ни даде сапун, паста за зъби на мене и Жермен Шнайдер, която не получаваше нищо…
Мога да ви кажа, че през цялото време, през което познавах Танка, тя не загуби нито за миг кураж. Понякога беше непримирима при мисълта, че може да бъде екзекутирана, но вашите писма винаги я ободряваха, тя казваше: „Дори да трябва да загина, нашите идеи не ще умрат. Други ще продължат с по-голяма жар“.
Танка със своята простота беше истинска героиня, без да изтъква своята дейност и интелигентността си. Жалко, че днес не е между нас. Тя говореше за България като за страна, пълна с цветя и слънце, и ние се надявахме да се видим по-късно…“
Повече от 17 месеца хитлеристките зверове я държат в затвора със смъртна присъда. На 13 октомври 1944 г. по нареждане на Върховния военен съд тя е преместена от затвора в Берлин в Хале, където на 23 октомври бива екзекутирана.
Тленните останки на Танка са погребани през 1948 г. в обща братска могила заедно с останките на много съветски бойци, загинали мъченически в Хале. Нейното име днес блести наред с имената на съветските бойци на паметната плоча, поставена там на братската могила. Името на героичната българка е свещен символ на животворната българо-съветска дружба.
Източник: Страници из техния живот, Стоян Стоименов, 1970 г.
Обиколил съм много земи, видях много хора и зверове, търсех и живи богове в Хималаите. Такива не срещнах, но открих по нашата мила земя много достойни хора. Едни живи, а други – преселени в безсмъртието на живота.
Кратък, но героичен живот.
Когато чуя името на село Гега (Игуменец, Петричко), веднага с образа на Беласица у мен изгрява името на Антон Попов.
Направо ме хваща за сърцето
…Седемгодишен, той има ужаса да види баща си – в оня есенен ден на 1922 година – обесен на близкия крайселски орех. Не орехи, а думи-камъни смазват крехката му душа, когато чува да се говори за върховисти, ванчемихайловисти и други убийци по тези места. За първи път сърцето му се обзема от солта на омразата към всяко насилие към човешкия род.
Прибира се вкъщи, заравя глава в полите на майка си Велика Попова… Дълго сълзите му редят, капят като кървава клетва, че ще расте и ще се бори за един по-справедлив свят.
Този свят е пред него. Той го започва с горещ младежки максимализъм, с действен характер и динамична натура. И с много обществени прояви на младия учител от с. Гега с леви убеждения. Нямал е време да пита: какво да се прави? – Какво! Комитет за подпомагане на бедните ученици, училищна трапезария, хляб за всички от махалите… И грижи и внимание към всички. Няколко от учениците му са деца на двама от убийците на баща му, негови братовчеди, но
учителят иска да даде любов и по-добро бъдеще за всички
Няма любим светец в родния си край! Тази мъдрост е на библията. Местните управници го преместват да учителства в близкото село Скрът. Но пламъкът на борбата вече се е разгорял. Среща и нов кръг от идейни съмишленици. Събират пари за ученическа трапезария, създава Комитет за закрила на децата. На годишното събрание на Съюза за закрила на децата в България делегат от с. Скрът е Антон Попов.
Но за какво са много думи! След отказ на околийското управление да издава вестник в Петрич, пише до своя съученик от неврокопското педагогическо училище Иван Керезиев: „Тук всичко е пусто и глупаво. Още по-безсмислено става съществуването ми след отрицателния край на въпроса за вестника. Отговориха ми, че по политически съображения не се разрешава. Идиоти!“
Животът му е станал „безсмислен и скучен, шаблонен и невъзмутим“ годишен календар.
И тръгва към София… до оня миг от времето на гарнизонното стрелбище, когато часове преди да го разстрелят, ще приеме за
невеста и вдовица Росица Манолова.
23 септември, 1937 г., гара София. От влака слиза висок, красив младеж и светлозеленият му поглед го отвежда към обществено-политическия отдел на Свободния университет. Журналист и литератор, носи в куфара си малко дрехи… и повече писмена: дневници, дръзновен опит за автобиография – нещо като опит за роман. И по-надълбоко – стихове, репортажи. Немил-недраг… бездомен. Най-после се приютява на ул. „Бачо Киро“ № 35.
Изминали са тридесет години. Дали „немил или недраг“, и аз съм се преместил от Пловдив в София. В кабинета на моя професор от Софийския университет Георги Боршуков чакам да ме изпитат… Следва въпросът: „…Къде живееш?…“ „Ами, къде – на улица „Бачо Киро“ 31… Радостно пламъче в очите на моя уважаван професор Георги Боршуков ме осветлява и чувам: „Имаш голям късмет, че си се приютил там… Наблизо си до къщата, където е живял и творил един голям българин…герой, приел смъртта като победа…“ И надълго ми разказва как духовната близост с Никола Вапцаров и творческото дръзновение на младия Антон Попов дават радостната възможност той и Славчо Васев да го приемат в „Дъга“.
„Дъга“ – най-прогресивното издание преди 9 септември 1944 г. Младият репортер,
под псевдонима Антон Струмски
само за една година публикува много пътеписи, очерци, репортажи, литературни анкети.
Стиховете и поемата му ще се открият след смъртта му.
След разстрела на шестимата герои на гарнизонното стрелбище и безпримерния им подвиг в борбата срещу най-страшната чума на човечеството капитан Радев предава на Росица Манолова един бележник с последните писма на Антон Попов, заедно с последните стихове на Никола Вапцаров.
Поемата му „Слушай, фронт!“ също се открива по-късно, случайно в чекмеджетата на вестник „Дъга“, между страниците на двутомника „Освободителните борби на Македония“ от Хр. Силянов.
Няма да правя литературна биография на Антон Попов.
Животът му – борба
– не му позволи да си издаде „томове-грамада“, както е казал Никола Вапцаров, неговият пръв приятел.
Не доживя да си направи приживе и паметник. Остана само да звучи гласът на българския комунист и интернационалист.
Когато минавам край гарнизонното стрелбище в София, представям си шестима достойни мъже – Антон Иванов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Антон Попов, Петър Богданов и Георги Минчев… вървят покрай шестте празни ковчега, с поглед към шестте стълба за разстрел…И пеят: „Тоз, който падне в бой за свобода…той не умира…“
Няколко крачки към безсмъртието.
Един глас се понася на юг, към Беласица, някъде към Гега, към безкрая…
Вярвам, че това е гласът на Антон Попов!
Автор: Йордан Милев
Източник: вестник ДУМА, 20.10.2015 г.
ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА АНТОН ПОПОВ
Мила майко, мили братко, мила сестро,
Умирам за един нов свят, който ще огрее с такава силна светлина, с такава хубост, че моята жертва за него е нищо.
Утешете се с това, че за него умираха милиони – в хиляди битки на барикадите и на бойния фронт. Утешете се с това, че умирам за правдата. Утешете се с това, че нашите идеи ще победят.
Умирам горд с името на баща си. Умирам горд с името на народа си, за чието добро работих до последния миг, за чието добро бъдеще умирам.
Целувам ви сладко, мои мили домашни.
Целувам за последен път и моята стара баба мъченица.
Ваш Антон
23 юли 1942 година
Гарнизонно стрелбище
ЖИВОТОПИС
Антон Николов Попов е роден на 20.Х.1915 г. в с. Гега (Игуменец), Благоевградска област, в будно семейство с революционни традиции: прадядо му Константин Попстоянов е убит от турците като борец за национална свобода, вуйчо му Митре Стоянов е малтретиран, а баща му Никола Попов, учител, активен член на БРСДП (т.с.), сподвижник на Г. Делчев, Я. Сандански, Г. Петров, Д. Хаджидимов, борец против върховизма и шовинизма, е измъчван и обесен на 22 октомври 1922 г. от върховистки банди.
Учи в гимназията в Самоков, откъдето е изключен за революционна дейност. Завършва Педагогическото училище в Неврокоп (дн. Гоце Делчев) през 1933 г. Член на БКП от 1934 г. Първоначален учител в с. Гега (до 1937г.), където урежда ученически пансион за бедни деца. Развива комунистическа дейност сред младежта. Преследван от фашистите. Принуден да търси работа в София. Назначен е в столичната градска библиотека (1938 г.). Сближава се с писатели-комунисти.
През 1941 г. е мобилизиран в Беломорието, където се свързва с гръцки комунисти. Сътрудник е на Централната военна комисия при ЦК на партията (1941-1942 г.). Негови помощници са майка му и сестра му. Проявява изключителна смелост, организационен размах и революционна деловитост. Предупреден, че негови другари са арестувани, и имайки възможност да се укрие, той заявява: „Аз съм войник на партията, само ако тя каже, тогава мога да напусна поста си!“. Поради предателство е арестуван на 25 април 1942 г. Осъден е на смърт по процеса на ЦК на БРП. Минути преди разстрела се венчава с Росица Манолова. Разстрелян е на 23 юли 1942 г. на столичното гарнизонно стрелбище.
Сътрудничи със статии, очерци, интервюта, пътеписи, репортажи и стихове на в-к „Кооперативна защита“, „Воля“, (Пловдив), „Заря“, „Дъга“, „Литературен критик“, „Вестник на жената“, „Литературни новини“ – Варна, на списание „Читалище“, „Другарче“, „Венец“ и др. Много негови творби са унищожени от цензурата.
Прохладната вечер се спуска от Хисарлъка към Кюстендил с ободряващия боров лъх. От гората се връщат групи весели младежи, спокойни и тържествено бавни пенсионери, семейства с вечно неуморими и гонещи се около родителите малчугани.
Бай Коста Лучански върви нагоре по алеята, среща хората, любува се на тяхната веселост и често вдига ръка за поздрав. Познават го мнозина и не без удоволствие наблюдават високата му стройна фигура, която някак им се струва необичайна за човек, надхвърлил 70 години.
Върви бай Коста, поздравява познатите, вслушва се в нестройното чуруликане на птиците и в същото време мисли за съвсем друго. На другия ден му предстоеше интересна среща с комсомолци. Помолиха го да им разкаже спомени за въздържателното движение в града. Съгласи се, без да се двоуми. А сега обмисляше какво да им разкаже, кое ще им бъде от полза.
Когато през 1926 година се включи във въздържателното дружество в гимназията, той и без това си беше трезвеник. Беше убеден, че и тютюнът, и алкохолът са вредни за здравето. Никога не го бяха виждали пийнал или с цигара в ръка. Затова не се стесняваше да проповядва въздържанието сред учениците.
Но Комсомолът си беше поставил и друга задача — да завладява терен сред учащите се, да привлича бедните на своя страна. Въздържателното движение беше разрешено. То представляваше своеобразен отдушник срещу реакцията. Отначало учителите го покровителстваха, смятаха го за невинна работа, за своеобразно ученическо увлечение.
По-късно разбраха грешката си и се постараха да отстранят левичарите, разтуриха дружеството. Но Комсомолът постигна своето — много прекрасни младежи бяха привлечени в организацията, някои от които заплатиха това си „увлечение“ с изключване от гимназията или с други наказания.
Бай Коста се спря. А не „предаде ли фронта“ той тогава? Когато го извика, директорът на гимназията бе категоричен: „Ако искаш да си ученик и да завършиш гимназия, във въздържателното дружество няма да се вестяваш!“ Обеща, но на другия ден отново отиде при другарите си. И пак се озова на среща с директора. Нямаше как. Беше в последния клас. Видя се принуден да отстъпи, за да завърши училище.
Успя до известна степен. Дойдоха да го арестуват в часовете на матурата! Само решителната намеса на един от учителите помогна да получи в ръцете си дипломата.
За някои от младежите думата „вечеринка“ може би няма да им говори много. Но за въздържателите някога вечеринките бяха подходяща форма за работа. Сегашната народна артистка Ирина Тасева например се прояви тогава при трезвениците. А и самият той така добре игра ролята на Христо Цонев в една от пиесите, че после съучениците му го на наричаха с това име. Някак неволно с него започна да подписва и дописките си до младежките прогресивни печатни издания. Добре играеха, подбираха подходящ репертоар и бяха желани не само в града, но и в околните села Лозно, Жиленци, Соволяно. Публика винаги имаше предостатъчно.
Но въздържателното дружество не беше средище само за забави и развлечения. По различни поводи в него се вършеше и смислена комсомолска дейност. И досега си спомня реферата, който изнесе на тема „Организацията като фактор в историята“. Под това заглавие сполучливо бе развил Лениновия труд „Държавата и революцията“. Рефератите имаха основна цел да се намали влиянието на анархистите сред младежите. И комсомолците успяха.
Или може би е най-добре накратко да разкаже на младите за голямото другарство, което съществуваше между комсомолците във въздържателното дружество. Стоян Венев дълго време рисуваше карикатурите в стенвестника им. А когато замина в София, докато се устрои, правеха вечеринки и му изпращаха средствата от тях, за да може да учи. Колкото и да бяха скромни тия суми, те помогнаха на талантливия младеж и затова благодарността му беше искрена и дълбока.
Спомени, спомени. . . Те парят сърцето, карат го да учестява ритъма си. Години бурни, трудно се забравят. За повечето от съучениците му трезвеността не беше само младежко увлечение. Голяма част от тих останаха въздържатели цял живот. Наказанията не можаха да ги стреснат, не прекършиха ентусиазма им, а каляваха волята, подготвяха ги за антифашистката борба.
На него самият неупотребата на алкохол и тютюн му помогна много да издържи инквизициите на полицията. Добре известен им беше. Няма да забрави как един ден, когато го пускаха от ареста, приставът го изправи пред събраните полицаи и ги запита: „Има ли някой да не го познава?“ Повечето му бяха вече „лични познати“ и го гледаха намръщено под вежди. Приставът продължи: „Който не го познава, да го опознае. След залез слънце да не се мярка по улиците. Който го забележи, да ми го доведе жив или мъртъв“.
Без някакво особено провинение, за минали „заслуги“ получи „награда“ — беше интерниран.
Къде ли не го „прослушваха“ твърде често — в софийските участъци, в обществената безопасност, в радомирския участък, във всички кюстендилски, полежа и в затвора, интернираха го в Неврокоп, Свети Врач, Петрич, Якоруда. . .
Издържа навсякъде. С плеврит лежа в Дирекцията на полицията, но удържа. И сега — има куп хронични болести, не е бодър. Затова мнозина от познатите му завиждат на стройната фигура.
Бай Коста тръгна да се връща. Долу, в ниското, градът вече беше окъпан в електрическа светлина. Там, зад блещукащите прозорци, бяха и утрешните му слушатели. Има какво да им разкаже. Който от тях милее за здравето си, трябва добре да го слуша. Всичко няма да може да им разкаже. Но пожелаят ли, разговорът ще продължи и друг път. И най-доволен ще бъде, ако младите последват примера му.
Антон Карамфилов
Източник: вестник „Звезда“, бр. 92 / 06.08.1977 г.
Един от тези борци е и Никола Стоилов Чуковски— Бончук, роден на 26 август 1916 година в град Дупница.
1927—1933 година. В родината на Бончук върлува немотията. Тя отнема от невръстния още юноша радостта от лятната ваканция и го принуждава да чиракува за къшей хляб. Жадният за наука юноша е лишен от нея. Тя му разтваря временно вратата на тогавашното Коларско училище, за да разпали още повече жаждата му знания. Но той ги намира в марксическата литература и в самия живот.
1935 година. Никола е член на Комсомола. Той вече е израсъл като сериозен враг на буржоазията й тя го хвърля в Кюстендилския затвор, където той се държи като закален революционер.
Двугодишен затвор—двугодишна школа на мъжество и закалка на изпитан теоретик и масовик. Работническа Дупница предоставя широко поле за тези му качества. Той е в центъра на масовите излети. Излетниците—ремсисти и други прогресивни младежи няма да забравят примерния революционер, общителният, скромен и честен другар, внимателен към всички, духовит и умен събеседник и организатор.
1940 година. Тютюноработниците се вдигат на стачка за повече хляб и човешки права. Един от техните водачи е и Бончук. Злобата на тютюнотърговците го праща в изгнание—той е интерниран. Върнал се от изгнаничество, Чуковски е отново в центъра на борбата —неуморим, неустрашим.
Любовта на нашия народ към братския съветски народ ражда Соболевата акция. Бончук организира цялата градска ремсова организация и градът е залян от позиви. Бончук е арестуван заедно с много други комунисти и ремсисти.
Февруари, 1941 година. Излязъл от затвора, коравият борец отново е сред активните бойци на партията. Тя му повелява ръководството на околийската младежка организация, сред която провежда огромна политическа работа.
2 септември, 1941 година. Подгонен от полицията Бончук е сред първите бойци на партизанския отряд «Коста Петров“. Започва нова страница от живота на Никола. Тя съвпада с един от най-тежките етапи на партийната борба. Немците са пред Москва, Голяма част от народа е обезверена. Необходима е несломима вяра….. В Бончук я има. И той обикаля Горно поле и Рилското корито, укрепва вярата в победата, сплотява оределите партийни редици.
Неговите бойни и политически качества го издигат за помощник командир на отряда. Неимоверно смел и решителен, весел, чист и спретнат, винаги готов да изпълни най-трудните бойни задачи. Такъв го знаят бойните му другари.
Бончук не знае що е страх… През 1943 година той участва във всички по-смели и внушителни акции на отряда.
Септември, 1943 година. Щабът на отряда осъжда на смърт палача Лакьов —хладнокръвен и опитен агент, убиецът на Васко Манолов. Заедно с Желю, Любен Шилегарски и Колката, в акцията участва и Чуковски. В самия център на града неговата ръка спокойно и безпогрешно изпраща куршумите в тлъстото туловище на палача.
Наскоро след това народните отмъстители, сред които е и Бончук, ликвидират кмета, помощника му и общинския полицай в Горна Козница.
Тези акции вдъхват нови сили и вяра в победата, повдигат духа на народа, хвърлят в страх властниците. През зимата на 1943-44 г. в околията е създадена крепка мрежа от ятаци и помагачи, множат се партийните редици. Наред с организаторската работа, Бончук, издигнат за началник щаб на разрасналия се отряд, обучава и младите партизани.
3 март 1944 година. Когато над Дунав вече аленее заревото на Свободата, при една акция за снабдяване на отряда с храна, Бончук попада на засада и бива тежко ранен.
В затвора палачите се мъчат да го свестят с инжекции, за да изтръгнат от сведения за отряда.
— Желю е хванат, отрядът е разбит. Безсмислено е да мълчиш! — ревът безсилните полицаи.
Но твърдо стиснатите устни на героя, не отронили нито една предателска дума, намират сили да отпратят в лицето на врага като куршуми думите:
— Желю не сте хванали и отряда не сте разбили! Ако това е вярно, нямаше да ми оказвате такова внимание. Но аз имам хиляди другари, които ще отмъстят и за мен, и за целия наш народ!
И остава твърд като гранит. Като гранитния обелиск, издигнат на лобното му място, за да напомня на поколенията как трябва да се служи на народ и Родина.
Източник: вестник „Дупнишка комуна“, 1971 година
Брошура за живота и дейността на Никола Чуковски (Бончук) с автор Илчо Димитров, 1955 г.
Паметник на Никола Чуковски (Бончук) на пътя близо до град Сапарева баня
Паметник на Никола Чуковски (Бончук) в град Дупница
probuzhdane 