Откъс от книгата „Звезди над Осогово“, Кирил Апостолов (Китодар), изд. БКП, 1965 г.
През пролетта на 1944 г. дупнишките другари понесоха тежка загуба: полицията разкри окръжната партийна функционерка Мара Петлякова и я разстреля. Тази смърт засегна не само Дупнишкатз партийна организация. Тя наруши и редовния контакт, който тази организация поддържаше с Главния щаб на Първа въстаническа оперативна зона и с Главния щаб на НОВА. А съпротивата растеше, нуждите на борбата изискваха здрави връзки с централното ръководство — без това отделните изолирани действия на отрядите и бойните групи биха били обречени на провал.
Тази необходимост пролича наскоро след гибелта на Мара Петлякова. И главният щаб на Първа оперативна зона незабавно предприе необходимите мерки. За ръководство на борбите в Дупнишко и за поддържане на непрекъсната връзка с центъра щабът определи старите партийни дейци Стефан Димитров и Ангел Змияров — първият, човек над 60 години, вторият — малко по-млад, но прехвърлил петдесетте.
До момента, когато двамата другари се появиха в района на Кюстендилския отряд, ние, младите, не знаехме за тях съвършено нищо. Доведоха ги лично Раденко Видински (бай Здравко) и Мария Захариева (Бойка). Това ни подсказваше, че двамата нови другари не са случайни хора. Предположението ни потвърди и усили сам бай Здравко, който след взаимното ни представяне изрично предупреди.
— Другари, отговаряте с главите си за живота им!
Ние трябваше да преведем двамата другари в Дупнишкия край. На нас също се възлагаше и задачата да осигурим канала и установим постоянна връзка с Дупнишкия отряд.
Поехме другарите и тръгнахме по така наречената „партизанска щафета“.
След тежък нощен преход колоната спря при Харалампиевата колиба. Капнали от умора, ние, младите бойци, тутакси се проснахме върху росната трева, а дядо Стефан, грохнал от умора, избърса потното си чело, стисна пушката и се обърна на запад. С учудване той изгледа стръмните чукари, които бе обходил тая нощ, усмихна се, доволен от себе си, и подви натежалите си крака.
— Браво! Щом и старците грабнаха кремъклийките, свършено е с фашизма! — възкликна изненадан и зарадван старият септемвриец и ятак бай Тодор, който излезе да посрещне скъпите гости.
— Свършено е, бай Тодоре! — потвърждавахме ние със синовна гордост.
— Стар ли? Та нима аз съм стар! — с привидна обида възрази Ангел Змияров. — Стар е бай ви Стефан … Но нему възрастта не пречи — смекчи той думите си. — Нему соят му е такъв. Баща му Ботев четник е бил и на Шипка се е сражавал …. Пък той…
По всичко личеше, че на дядо, Стефан му бе драго да слуша от бай Ангел за героизма на своя баща, но му е неловко от похвалите за него самия …
— А бе то… за любовта към народа старостта не е пречка… — рече смутено той, сякаш се оправдаваше, и добави: — Какво пък? Когато се наложи — и аз, па и всинца ще бъдем като тате …
Той ни обичаше като свои синове и не криеше тая обич. А и можеше ли да я скрие? Тя бликаше заедно с влагата от очите му, чувстваше се във вълнението на гласа му. И тая обич ни окриляше, топлеше ни и ни правеше силни. Не предупреждението на бай Здравко, не! Постепенно ние сами разбрахме, почувствахме, че не „с главите си“, а със сърцата и съвестта си ще бъдем готови да отговаряме за двамата партийни ветерани.
Попътно, през почивките, а и тук, в дома на бай Тодор, ние чухме от бай Ангел Змияров интересни случки и епизоди от живота на дядо Стефан, за неговите 62 години на път през трудностите, през мизерията и работническите борби.
Ние мислено го виждахме босоног и с окъсани дрешки в работническите квартали на Пловдив. Мизерията не люлее бедняшките рожби в приказни люлки, но заедно с горчивото си мляко, подхранва и люта ненавист срещу виновниците за техния нерадостен живот. Заедно с хилядите си бледолики братя поел под червеното знаме и Стефан. Вратите на гимназията били залостени за такива като него, но дверите на мечтите за по-добър живот никой не е могъл да затвори …
И ето го — работник. Първи стъпки в стачните протести. Първи класови схватки. Първи изпитания пред лицето на врага — арести, побоища — уроци по морална и физическа издръжливост. Така се калявала стоманата…
Ние, младите, с удивление научихме, че тоя партиен воин — ветеран, има зад гърба си 40-годишен партиен стаж, и изпитвахме чувства на благодарност, че партията е пратила при нас самата своя мъдрост и зрелост.
Когато се съберат възрастни хора, първите им думи са „помниш ли?“ И сега тримата в надпревара извикваха своите многочислени спомени — тия вечно живи свидетели за преживяното през дългия труден път.
— А помниш ли железничарската стачка през деветнайсета? — питаше бай Стефан.
Че туй забравя ли се? Като сега те виждам, бай Стефане, когато стачкуваше заедно с железничарите. Какъв левент беше! — Бай Ангел замълча, но не изрече печалното „не като сега“, а деликатно додаде: — Години… а той — все юнак! Ами през двайсет и трета?
— Двайсет и трета … въздъхна бай Стефан, — като че вчера беше… А сега — колкото можем. Ще се по-напънем, па каквото сабя покаже …
Не. Старостта е относително явление. Старостта е не толкова физическа слабост, колкото безсилие на духа. Грохнал физически от годините, комунистът е силен със своята непреклонна вяра.
„Физически мъртви, борците ще живеят в съзнанието на победоносния пролетариат“ — спомних си предсмъртните думи на пламенния младежки ръководител и герой Йордан Лютибродски в една от брошурите, която в гимназията преписвахме и предавахме от ръка на ръка. Не знам какво мислеха в тия минути на трепетно благоговение моите връстници партизани, които слушаха разговора на ветераните, но не се съмнявах, че то е нещо подобно, защото в очите им срещах същия пламък, който гореше и в моите.
Докато бай Стефан отиде из двора — неудобно му бе да слуша похвалните слова на Ангел Змияров, бай Ангел продължи да ни разкрива с братска топлота и обич повестта на Байстефановия живот:
— По онова време, около двайсет и шеста година, бай Стефан беше един от организаторите на Транспортния съюз в Бургас и член на окръжния комитет на партията. Избраха го и общински съветник в града. Преди това, по време на страшния глад в Поволжието, бай Стефан беше в стихията си: събира, организира, изпраща — де храна, де дрешки за руските дечица. Полицията го арестува на няколко пъти, съдиха го, в затвора прекара редица години… На изборите през 1932 г., когато столицата почервеня, той бе избран за общински съветник. И него партията определи за кмет на София …
Ние слушахме захласнати и все повече се убеждавахме какви ценни хора са ни поверили да съпровождаме.
А пред нас все се нижеше и нижеше пъстрата кино-лента: годините на новия — Димитровския — курс на партията … Дядо Стефан е вече член на окръжния и градския софийски комитет на партията, а не след дълго време — и секретар! Никога не е спрял по своя път, никога не се е отклонил от трудностите и преградите, от главната партийна магистрала. Затова го издигат за член на Централния комитет! Това станало на конференция на Витоша, на която той е бил делегат.
— За партията бай Стефан не пожали нищо — продължи бай Ангел, възползвайки се от отсъствието на другаря си (ясно бе видял реакцията, която тия иначе заслужени оценки предизвикваха у него). — Вратата на жилището му винаги беше отворена за тези, които полицията търсеше под дърво и под камък — Станке Димитров, Георги Дамянов, Болеслав Бйерут, който в началото на тридесетте години идва по линията на Коминтерна, Антон Иванов, Сашо Димитров… Колко още… През 1941 и 1943 г. полицията го прати в концентрационния лагер „Кръсто поле“ …
През пролетта на 1944 г. възниква нужда от партийни кадри за Трънския отряд. И ето го — партизанин! Нито за секунда не помислил за годините, които му тежаха.
— Едното му око е мъртво, но вярата му никой не можа да умъртви, никой! — тихо, за да не чуе дядо Стефан, каза бай Ангел, но това прозвуча със страшна сила в ушите и в сърцата ни. — В ЦК също му бе припомнено за годините и окото, но той едва не се обиди …
Разказът на бай Ангел за дядо Стефан Димитров така ни завладя, че ние не смеехме дъх да си поемем. Пред нас се бе открил един героичен и прекрасен живот; дядо Стефан вече беше в очите ни не само старият и уважаван партизанин, а образ, който нашите юношески представи не можеха да обхванат. И тайно всеки от нас дълбоко в душата си мечтаеше поне мъничко да прилича на него …
.
Свързани публикации:
.
probuzhdane 