Щрихи от портрета на Костадин Лучански
Прохладната вечер се спуска от Хисарлъка към Кюстендил с ободряващия боров лъх. От гората се връщат групи весели младежи, спокойни и тържествено бавни пенсионери, семейства с вечно неуморими и гонещи се около родителите малчугани.
Бай Коста Лучански върви нагоре по алеята, среща хората, любува се на тяхната веселост и често вдига ръка за поздрав. Познават го мнозина и не без удоволствие наблюдават високата му стройна фигура, която някак им се струва необичайна за човек, надхвърлил 70 години.
Върви бай Коста, поздравява познатите, вслушва се в нестройното чуруликане на птиците и в същото време мисли за съвсем друго. На другия ден му предстоеше интересна среща с комсомолци. Помолиха го да им разкаже спомени за въздържателното движение в града. Съгласи се, без да се двоуми. А сега обмисляше какво да им разкаже, кое ще им бъде от полза.
Когато през 1926 година се включи във въздържателното дружество в гимназията, той и без това си беше трезвеник. Беше убеден, че и тютюнът, и алкохолът са вредни за здравето. Никога не го бяха виждали пийнал или с цигара в ръка. Затова не се стесняваше да проповядва въздържанието сред учениците.
Но Комсомолът си беше поставил и друга задача — да завладява терен сред учащите се, да привлича бедните на своя страна. Въздържателното движение беше разрешено. То представляваше своеобразен отдушник срещу реакцията. Отначало учителите го покровителстваха, смятаха го за невинна работа, за своеобразно ученическо увлечение.
По-късно разбраха грешката си и се постараха да отстранят левичарите, разтуриха дружеството. Но Комсомолът постигна своето — много прекрасни младежи бяха привлечени в организацията, някои от които заплатиха това си „увлечение“ с изключване от гимназията или с други наказания.
Бай Коста се спря. А не „предаде ли фронта“ той тогава? Когато го извика, директорът на гимназията бе категоричен: „Ако искаш да си ученик и да завършиш гимназия, във въздържателното дружество няма да се вестяваш!“ Обеща, но на другия ден отново отиде при другарите си. И пак се озова на среща с директора. Нямаше как. Беше в последния клас. Видя се принуден да отстъпи, за да завърши училище.
Успя до известна степен. Дойдоха да го арестуват в часовете на матурата! Само решителната намеса на един от учителите помогна да получи в ръцете си дипломата.
За някои от младежите думата „вечеринка“ може би няма да им говори много. Но за въздържателите някога вечеринките бяха подходяща форма за работа. Сегашната народна артистка Ирина Тасева например се прояви тогава при трезвениците. А и самият той така добре игра ролята на Христо Цонев в една от пиесите, че после съучениците му го на наричаха с това име. Някак неволно с него започна да подписва и дописките си до младежките прогресивни печатни издания. Добре играеха, подбираха подходящ репертоар и бяха желани не само в града, но и в околните села Лозно, Жиленци, Соволяно. Публика винаги имаше предостатъчно.
Но въздържателното дружество не беше средище само за забави и развлечения. По различни поводи в него се вършеше и смислена комсомолска дейност. И досега си спомня реферата, който изнесе на тема „Организацията като фактор в историята“. Под това заглавие сполучливо бе развил Лениновия труд „Държавата и революцията“. Рефератите имаха основна цел да се намали влиянието на анархистите сред младежите. И комсомолците успяха.
Или може би е най-добре накратко да разкаже на младите за голямото другарство, което съществуваше между комсомолците във въздържателното дружество. Стоян Венев дълго време рисуваше карикатурите в стенвестника им. А когато замина в София, докато се устрои, правеха вечеринки и му изпращаха средствата от тях, за да може да учи. Колкото и да бяха скромни тия суми, те помогнаха на талантливия младеж и затова благодарността му беше искрена и дълбока.
Спомени, спомени. . . Те парят сърцето, карат го да учестява ритъма си. Години бурни, трудно се забравят. За повечето от съучениците му трезвеността не беше само младежко увлечение. Голяма част от тих останаха въздържатели цял живот. Наказанията не можаха да ги стреснат, не прекършиха ентусиазма им, а каляваха волята, подготвяха ги за антифашистката борба.
На него самият неупотребата на алкохол и тютюн му помогна много да издържи инквизициите на полицията. Добре известен им беше. Няма да забрави как един ден, когато го пускаха от ареста, приставът го изправи пред събраните полицаи и ги запита: „Има ли някой да не го познава?“ Повечето му бяха вече „лични познати“ и го гледаха намръщено под вежди. Приставът продължи: „Който не го познава, да го опознае. След залез слънце да не се мярка по улиците. Който го забележи, да ми го доведе жив или мъртъв“.
Без някакво особено провинение, за минали „заслуги“ получи „награда“ — беше интерниран.
Къде ли не го „прослушваха“ твърде често — в софийските участъци, в обществената безопасност, в радомирския участък, във всички кюстендилски, полежа и в затвора, интернираха го в Неврокоп, Свети Врач, Петрич, Якоруда. . .
Издържа навсякъде. С плеврит лежа в Дирекцията на полицията, но удържа. И сега — има куп хронични болести, не е бодър. Затова мнозина от познатите му завиждат на стройната фигура.
Бай Коста тръгна да се връща. Долу, в ниското, градът вече беше окъпан в електрическа светлина. Там, зад блещукащите прозорци, бяха и утрешните му слушатели. Има какво да им разкаже. Който от тях милее за здравето си, трябва добре да го слуша. Всичко няма да може да им разкаже. Но пожелаят ли, разговорът ще продължи и друг път. И най-доволен ще бъде, ако младите последват примера му.
Антон Карамфилов
Източник: вестник „Звезда“, бр. 92 / 06.08.1977 г.
Свързана статия –
probuzhdane 