Йордан Стоянов Кискинов е роден на 8 декември 1896 г. в село Мухово, Пазарджишко. Преди Девети септември, това село, въпреки че е голямо и с много жители, не е било отбелязано на картата, заради омразата на фашистките управници към жителите му. И през 1896 г., в това бунтовно село се ражда Йордан Стоянов Кискинов. До четвърто отделение учи в родното Мухово, а след това, в друго бунтовно село – Лесичево, което дава на България революционерите Йордан Ципорков /негов заместник в четата/, Динко Баненкин, Георги Кратунчев, както и един от най-високопоставените ръководители на социалистическото разузнаване, генерал-лейтенант Стоян Савов. След това записва гимназия в Панагюрище. Навсякъде се откроява сред съучениците си и много от тях по-късно ще станат негови ятаци.
Със съзряването възникват въпроси – защо хората живеят бедно и има толкова несправедливост. Опитвайки се да получи отговор, младият Кискинов започва да чете марксистка литература. Настъпва Първата световна война и той е мобилизиран и изпратен на фронта в Беломорието, където е санитарен подофицер. Неговите другари си спомнят, че в тази си дейност е проявявал „необикновена храброст, хладнокръвие и хуманност“. Но докато войниците дават безсмислени жертви, властта в София върти своите далавери, без да изпитва и капка срам за тях. Октомврийската революция в Русия оказва силно влияние върху отчаяните войници и те решават да потърсят сметка на алчните си управници, пратили ги на смърт заради своите лични интереси. С Войнишкото въстание, България излиза от войната, а царят без капка българска кръв Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис. Всичко това оказва огромно влияние върху младия Йордан Кискинов.
От фронта той се завръща като убеден привърженик на социалистическите идеи. Продължава своето образование в Панагюрската гимназия, където участва в марксически кръжоци. Там се запознава с младия революционер от Брацигово Христо Дамянов, син на участник в Априлското въстание, с когото ще станат неразделни другари, борили се заедно като братя. Заедно и ще загинат, но за това после. Заради своя непокорен дух е изключен от Панагюрската гимназия и е принуден да се премести в Пазарджик, където се дипломира и става учител в родното си Мухово.
Там влиза в ръководството на БРСДП, която вече е възприела комунистическите идеи и е преименувана на БКП. Неговото човеколюбие, съчетано с храброст и талант на пламенен оратор бързо му печелят авторитет и през 1923г., той е издигнат за окръжен съветник. За първото си впечатление от него разказва години по-късно неговият съратник Георги Башикаров, баща на стопанския деец и министър на външната търговия Петър Башикаров. „Тогава, когато слушах първата негова реч, на мен ми направи впечатление че изглежда необикновено млад, почти момче, въпреки че караше двадесет и седмата година“. Най-силно впечатление обаче правят неговите очи „тъмночерни, необикновено живи и проницателни“. Башикаров си спомня, че речта на Кискинов не е приличала на демагогските речи на другите кандидати, а на разговор с близки приятели, поради това, и неговите обещания за бъдещата му работа като съветник са били „обещания, чути от близък човек, на които не може да не вярваш“.
Годината е 1923-та. Идва зловещият Девети юни. Фашистите извършват кървав преврат. Народът се опитва да ги спре, но неуспешно. Кискинов не смята да наблюдава народната мъка със скръстени ръце и повежда отряд, който отива на помощ на законния министър-председател Александър Стамболийски в Славовица. Но стихийността на народните бунтове, останали в историята като Юнско въстание позволява на фашистите да се справят лесно с тях. За да сломят окончателно народната съпротива, те убиват Стамболийски по най-жесток начин. Но комунистите и земеделците готвят ново въстание. И то избухва през септември, за да остане в паметта на хората като първото в света антифашистко въстание. И така, когато фашисткият кмет се опитва да го арестува, Кискинов го ликвидира и заедно със своите другари се оттегля в гората „Усойната“ между Мухово и Лесичево, където дава първият изстрел за въстанието в Пазарджишкия край. След това те участват и в сражението при гара Саранбей. Както е известно, въстанието е жестоко потушено от фашистката власт.
Но комунистите и земеделците не падат духом и през следващата 1924 г., в планините на България развяват знамена многобройни партизански чети. И така, Йордан Кискинов създава Първа Средногорска чета, която остава в народното съзнание като „Кискиновата чета“. По-късно към нея се присъединява и анархо-комунистическата чета на Нешо Тумангелов от Копривщица.
Четата става известна със своите действия по защита на местното население, то я подкрепя, виждайки в нея надежда за по-добър живот, упование и закрила от злодействата на фашистката власт. Фашистите отговарят с още по-жесток терор и мародерства, като синьодрешковците не жалят никого и тероризират както бедни, така и богати, тъй като почти всички, без значение на техните убеждения и имотност, подкрепят Кискиновите четници. След множество сражения, четата се изтегля към село Кръстевич, където към нея се присъединяват братята Георги и Илия Ангелови /Ликини/. Тъй като те са от най-богатото семейство в селото, властта е принудена да си затваря очите за движението на четата. После фашистките мародери убиват Илия и изгарят множество къщи в селото. Въпреки това, Георги Ликин оцелява и след множество мъки успява да премине в СССР, за да се върне 16 години по-късно и да стане “Дед“, командирът на отряда “Антон Иванов“.
По решение на ЦК на БКП, четите са разпуснати, а революционерите със смъртни присъди емигрират в СССР. Там Йордан Кискинов завършва Висшата погранична школа, а по-късно работи и в електрозавода “Лепсе“. Започва Гражданската война в Испания. Стотици хиляди доброволци от цял свят отиват да помогнат на Републиката срещу надигащия се фашизъм. Стотици от тях са Българи. За там заминава и Йордан Кискинов. И отново проявява нечуван героизъм и става командир на рота в Четиринадесета интернационална бригада. След поражението на Републиката попада във френски концлагер. През 1939 г. се завръща в Страната на Съветите.
Идва фаталният Двадесет и втори юни. Вероломното нападение на Хитлер. Сформират се специални части за война в тила на фашистите. БКП подготвя групи от политемигранти с боен опит, които да оглавят антифашистката съпротива в България. И отново преминават школа за действия в тила на хитлеристите. Обучението е сериозно. Но въпреки това, трима смели българи, три “луди глави“, Йордан Кискинов и старозагорските политемигранти Стою Неделчев-Чочоолу и Велко Димитров не се задоволяват с тази подготовка и остават да се упражняват по стрелба и след занятията. Учат се да стрелят с дясната и с лявата ръка, както и с двете ръце едновременно. Учат се и да уцелват в средата малка монета от сто метра разстояние.
И така идва скокът на родна земя. Йордан Кискинов скача заедно със своя неразделен другар от Септемврийското въстание и Испания Христо Дамянов. Приземяват се в Беломорието, където 25 години по-рано Кискинов е бил санитар. Следва мъчителен поход към вътрешността на България. Срещат се с патрулиращи войски на Вермахта, срещу които откриват огън. Най-накрая се добират до Неврокопското /Гоце Делчевско/ село Копривлен, където загиват на 14 ноември 1941 г. в престрелка с фашистите. След Девети септември, признателните жители на Копривлен издигат паметник на неразделните другари Йордан Кискинов и Христо Дамянов.
––––––––––
Подготвил Марин Спасов, 8 февруари 2023 г.
––––––––––-
Допълнение:
1. Йордан Кискинов пише спомени за състава и дейността на Средногорската чета през 1933 г., тоест по времето когато се намира в СССР. Тези свидетелства сега се намират в Държавен архив – фонд 3 Б, оп. 4, а. е. 406, л. 120-127 /1933 г./;
2. Фашистките зверства. През 1923 г. хората от с Мухово взимат активно участие в Септемврийското въстание. През 1925 г. местни комунисти стават жертва на масово убийство в местността „Ушите“ край Ихтиман, а скоро след това други 22-ма муховци, ятаци и участници в Кискиновата чета, са убити без съд и присъда край гр. Панагюрище. Общият брой на убитите антифашисти от село Мухово през този период е 52-ма души, с което селото се явява едно от най-пострадалите от община Ихтиман.;
3. Свидетелства на ятак на Кискиновата чета:
— Учителят Йордан Кискинов създаде в с. Мухово младежка организация. В нея членувах от двадесет и първа година. След пет години списъците на партийната и комсомолската организация попаднаха в полицията. Започнаха масови арести, палежи. Подпалиха и нашата къща, но жена ми Велика я изгаси. След един ден се върнаха отново. Поручикът казва на баща ми: „Ще те палим пак, дядо Илия, хайдутски сой сте!“ А най- малкият ми чичо Христоско се изправи пред офицера без да му мисли, отсече: Палете, палете господин поручик! Когато се бихме на фронта в Македония бяхме добри. Оттам, донесохме само кожите си като дърмон.“ Баща ми го удари на молба, а дядо, който някога е бил в четата на Бенковски, му подвикна строго: „Спри, Илия, що го молиш! Едно време мене турци ме палия два пъти — през априлското и през руско-турското мурабе. А пък сега нека палят! Българи палят!“ Поручикът се обърка. Не запалиха къщата, изгориха само плевнята и обора, та и пчелите, които бяха край него пострадаха.
4. На 6 октомври 1941 г. парашутистите от групата на Кискинов се приземяват в района на село Лахана, Гърция, твърде далеч от определения предварително район Пещера-Батак, с намерение по-късно да разширят дейността си в Панагюрския балкан. Фашистките власти в района са предупредени да следят движението на групата. Преследвани от полиция и немски войници, в следващите дни парашутистите се насочват към пределите на България. Васил Танев и Апостол Георгиев падат убити в сражение, натъквайки се на немска засада. Иван. Йорданов не успял да се свърже с другите след приземяването си. Дни наред се крил от хората из гората, като напредвал към планина Али Ботуш. Един ден край село Сингелово, Демирхисарско, бил забелязан от селяни, които го проследили и предали на властта. При залавянето си бил тежко ранен, след което престоял в Серската болница. После го прехвърлили в Дирекцията на полицията, съден и разстрелян по процеса на подводничарите и парашутистите. Димо Трайков -Пиринджиев, най-възрастният, се лутал дълго, без да намери някого от групата, укрил го в къщата си беден селянин от село Ксилофон, Солунско. Но там бил предаден, обграден от немски войници и в неравната битка загива като герой. При приземяването Башикаров си счупва крака, пленен е от немците и е третиран като военнопленник. При моста на Струма Кискинов, Дамянов и Романов влизат в престрелка и убиват няколко немски войници от охраната. Тримата поемат нощем по десния бряг до Демирхисар. Стигнали изоставената и полуразрушена гръцка отбранителна линия „Метаксас“, крили се из развалините и от бункер на бункер се придвижвали на север. Тежкият път и гладът ги изтощили. Времето се влошило. Те продължили към България и най-сетне стъпили на нейна територия. Надвечер на 14 ноември Йордан Кискинов, другарят му Христо Дамянов и радистът на групата Николай Романов – съветски гражданин влизат в село Копривлен (Неврокопско, Гоцеделчевско). Към 20 часа, вече по тъмно, в кръчмата на Тодор Воев влизат Йордан Кискинов и Николай Романов. Те искат да купят храна, но предизвикват подозренията на присъстващите. Синът на кръчмаря, незабелязано успява да се измъкне, за да уведоми селския стражар. В същото време там е и кмета на Копривлен – Фрацил Николов, който поискал от непознатите да се легитимират. В отговор на това Кискинов измъкнал пистолета си и стрелял в кмета. Но синът на кръчмаря, който в това време се върнал, хванал ръката му и я извил към тавана. Кискинов продължавал да стреля, но куршумите се забивали по тавана и в стените. В този миг вратата се отворила, нахълтал общинският стражар и прострелял тежко Кискинов в гърба. Някой халосал радиста Романов със стол по главата, нахвърлят му се и го завързват с въже. Чувайки изстрелите, секретар-бирника на Копривлен – Иван Стефанов тръгва за кметството, но при шосето, до дома на Васил Безев е застрелян от третият от групата – Христо Дамянов, който е останал да пази багажа и автоматите. Завързва се нова престрелка, в която е убит и Христо Дамянов. Руският радист е осъден на доживотен затвор.
5. Паметникът на Йордан Кискинов и Христо Дамянов е свален от площада в село Копривлен в тъмносините времена през 1992 г.
6. Сполучливо описание на дейността на ръководената от Кискинов чета през 1924 – 1925 г. е дадено в мемоарно – документална повест „Кискиновата чета“ по спомени на Георги Башикаров, останал от малко живи участници. Издателство БКП, 1964 г.
Книгата описва събитията, които са отглас от Деветоюнския фашистки преврат, въстанието от 23 септември 1923 г. и последвалата практика за продължаване борбата чрез четническо движение.
Показана е линията на комунистическото ръководството на четата начело с Йордан Кискинов, който държи на разгръщане преди всичко на политическа дейност, на повдигане духа на населението, на провеждане на организационна работа за възстановяване на разбитите партийни организации и подготовка на бъдещо въстание и от друга страна анархистичните елементи, които се застъпват изключително за терористична тактика.
probuzhdane 