*
В началото на тридесетте години при в. „РЛФ“ започна да излиза „Библиотека РЛФ“, която издаваше произведенията на писателите, групирани около вестника. Като номер първи на библиотеката излезе стихосбирката „Подем“ (1931 г.) на Никола Ланков; другите издания бяха „Трудовоспътническа литература“ на Тодор Павлов, романът „Споржилов“ от Г. Караславов, „Клуб и фабрика“ от А. Тодоров, „Двубой“, разкази от Кр. Белев, и други. В края на лятото на 1932 г. излезе № 6 на библиотеката — „Село Борово“, роман от Крум Велков.
Оценили добре качествата на „Село Борово“, уредниците на библиотеката започнаха твърде предпазливо от полицията още отрано да съобщава в „РЛФ“ и останалата трудова преса, че е сложен под печат № 6 от библиотеката, или такива реклами: „Очаквайте наскоро „Село Борово“, роман от Крум Велков“. Между партийните и литературните работници вече се говореше за големите достойнства на тоя роман, посветен на епопеята на Септемврийското въстание.
Една сутрин, наминавайки към „Нов свят“, Георги Бакалов ми каза:
— И на нашата улица ще настане празник. Един неизвестен на тебе писател от гара Белово е написал чудесен роман, който сега се печата. След „Да бъде ден“ на Смирненски това е най-крупното произведение на нашата пролетарска литература. Дано само успеят да го измъкнат от печатницата.
Останах с впечатление, че Бакалов познава романа, че вероятно Крум Велков му е давал да чете излизащите от печат коли. Мисля си, ако Бакалов предварително бе чел ръкописа, той щеше да повлияе на автора да изправи някои слабости, които по-късно той разкритикува в сп. „Звезда“.
Книгата се отпечата и „измъкна“ благополучно от печатница „Нова литература“, без да я усети навреме бюро „Преса“ на Дирекция на полицията. Но цели 12 години след това фашистките власти не позволяваха второ издание на романа.
Излизането на „Село Борово“ беше радостна изненада не само за обикновения читател, а и за голяма част от литературния свят. Авторът на една възторжена рецензия в „РЛФ“, Илия Тодоров (Вл. Топенчаров — б. а.), писа на времето, че Крум Велков „за първи път излиза на литературното поле“. Той беше тутакси поправен от Г. Бакалов в „Звезда“, тъй като Крум Велков бе печатал под псевдоним още през 1924 -1925 г. разкази в сп. „Нов път“.
Интересът към тоя малък по обем роман се засили още повече от обстоятелството, че беше написан от работник-комунист, тясно свързан с трудещите се и техните борби. Романът за славното Септемврийско въстание беше своевременно и по достойнство оценен от партията и критиката. „РЛФ“ даде висока оценка на романа. Неговото появяване — изтъкна редакцията — „е нов висок етап в развитието на пролетарския литературен фронт… „Село Борово“ е най-крупният факт на пролетарския литературен фронт у нас.“ А Г. Бакалов посочи появяването на романа като значителна стъпка напред в пролетарската белетристика, роман, който изведнъж поставя автора му в първите редици на българските белетристи.
„Книгата на Велков — писа той — е нов етап в развитието на пролетарската белетристика. За първи път се взема такова широко платно, такъв наситен с исторически събития къс от време. Размахът на автора е широк“.
И аз като всички други бях влюбен в романа и го разпространявах с жар. От това време води началото си личното ми познанство с Крум Велков. Романът му в буквалния смисъл на думата се разграбваше от прогресивните читатели. Много младежи, взели по един екземпляр, след 2—3 дни се връщаха да вземат още по 5—6 броя. „Да пратим и в село — казваха те, — да позапалим там младежта.“ Книгата минаваше от ръка на ръка. „Хората я изяждат с кориците“ — се изразяваха много партийни дейци от села и градове.
Крум Велков не пропускаше случай, когато идваше в София, да се отбие в „Нов свят“. Интересуваше се какви хора търсят и четат неговата книга. „Другарю Велков — запитах го един ден. — Как ти дойде идеята да напишеш „Село Борово“?“
— Много време го мътих в главата си — каза той, — докато напълно узря цялото произведение, даже и подробностите му. Аз започнах да „дружа“ и да живея с Игнат, Марин и Женя, да се карам с Нако. Все около мене се мяркаха моите герои. Виждах ги. Чувствах ги. След това седнах и започнах да изливам на книга цялото съдържание на романа. Не беше леко. Много труд, много усилия положих. Селото, прототип на „Борово“ — продължи той, — където се развива действието, е истинско. Прототиповете на героите ми са истински, те са взети от живота. Някои от тях и сега са живи и здрави. Работят активно в партията. И сега прототипът на думбазина Нако е кръчмар в село. Разбира се, прибави той, аз създадох художествено произведение, не съм правил фотографическо описание на действителността и на личности, селото и героите в романа „Борово“ като художествени образи са сборни.
По почин на отговорни другари от партията през 1933 г. предложих на Велков да се прехвърли в столицата, за да влезе в средата на „пишещите братя“.
— Ако е за преживяване — каза той, аз не съм кой знае колко процъфтял в Белово. Не е там работата. Ако се преселя в София, ще се откъсна от моята естествена среда, от въздуха, който дишам. Ще изгубя жизнените си корени.
В концлагера „Еникьой“, където през 1941 — 1944 г. българският фашизъм беше затворил над 2000 борци, имах възможност по-отблизо да опозная сърцето и душата на бай Крум. В затворите и в концлагерите много добре изпъкват както добродетелите, така и слабостите на човека. Бай Крум беше винаги в добро настроение, доколкото това е възможно в концлагер, човек добряк, малко муден, външно спокоен, а в душата му клокочи омраза към нашите мъчители, изчадия на фашизма, гореше в сърцето му революционен плам. Той не проявяваше никакъв егоизъм; каквото получаваше от село, всичко разделяше с другарите си. Със своето държане на улегнал революционер, с големия си авторитет на автор на „Село Борово“, който всички от нас бяха чели, бай Крум внасяше в колектива спокойствие, създаваше истински другарски отношения, което беше крайно необходимо в лагерния ад, където цялата обстановка изостря до крайност нервите на хората.
Мъкнеше до изтощение народният писател газените тенекии, пълни с вода от р. Струма, работеше под полицейска палка, гладуваше, страдаше, както всички концлагеристи, четеше, когато му попадне нещо на ръка. Условия за писане обаче нямаше и доколкото помня, бай Крум нищо не можа да сътвори в лагера.
След победата на Девети септември 1944 г. другарите от литературния фронт най-после успяха да го привлекат в София. Беше настанен на работа в Славянския комитет. „Е, др. Велков — подкачих го един ден аз, — ти най-после дойде в „голямото село“. Как се чувстваш тук?“ „Не се чувствам добре — отговори ми той. — Останах без собствена среда, без въздух. Ще се върна в Белово“.
И действително скоро след този разговор той наново се върна в любимото си Белово, където твори до края на живота си.
Крум Велков беше извънредно скромен писател. Той не поставяше никакво разстояние между себе си и работника или селянина. От сърце обичаше трудещите се хора. Обичаха го и те. Той посвети литературното си творчество изцяло в служба на партията. Високо принципен в отношенията си спрямо хората, честен и прям, Велков беше съвършено чужд на всякакви „литературни сплетни“, високомерие и славолюбие.
–––––-
Източник: Страница из техния живот, Стоян Стоименов, БКП, 1970 г.
*
probuzhdane 