„… и сега, и докато дишам, не ще опозоря своята пролетарска чест, и честта на партията и класата, от която произхождам“
Стефан Димитров бе един от малкото партизани в България, на когото народът казваше „дядо“. Това е така, защото повечето от партизаните бяха голобради момчета, които носеха окъсаните ученически шинели и очакваха първата любов, преждевременно узрели в бурните събития и поели своята отговорност, а Стефан Димитров бе надхвърлил 62 години, бе баща на 3 големи деца, също тръгнали по неговия път. Погледнете неговия портрет: очите — черни, със запазен младежки пламък, устните — стиснати, тънки, източени като линия; брадата — малко по-широка. Явно такъв човек не обича да приказва много. Неговата стихия е делничната работа, в която няма да познае умора и която няма да остави недовършена.
Навярно тази черта дядо Стефан бе наследил от баща си — Димитър Иванов. Той е роден в Севлиево и отрано се замесил в народните работи. Когато бил на 19 години, другарите му възложили да ликвидира една туркиня, която непрекъснато шпионирала. Как я е залъгал Димитър, той си знае, но един ден я завел на Росица и се върнал без нея.
Докато турците да се усетят, той хванал пътя за Влашко. Върнал се в България чак след няколко години като Ботев четник и едва останал жив. Взел участие в епичните боеве на Шипка, затова името му е записано и на паметника във Враца и на паметника на връх Столетов. След Освобождението се местил от град на град като дребен държавен чиновник. Когато през 1882 година в Пловдив му се родил син, Димитър го нарекъл Стефан, на името на най-близкия Ботев приятел от хъшовските години Стефан Стамболов.
От баща си Стефан Димитров не наследил имане, а само любов към свободата и ботевска омраза към потисниците. Неговата любима мисъл „Човек живее за едната чест и не бива на никого шапка да сваля“ той ще помни винаги и тя ще му служи за ръководно начало при всяка стъпка в живота.
Малка била заплатата на бащата — дребен чиновник, и Стефан още невръстен юноша трябвало да стане работник в Захарната фабрика в София, а след това в железниците. През 1904 година влязъл в редовете на партията на тесните социалисти. От тази година насам няма значителна изява на работническата класа в страната, която да е минала без активното участие на Стефан Димитров. Много са уволненията от работа, още повече са присъдите и побоищата в полицейските участъци. Но нищо не могло да го отклони от избрания път. Той няма личен живот, а всецяло се отдава на партийна работа. Навярно за такива като него Георги Димитров казва пред V конгрес на партията: „Основен закон на тесните социалисти беше пълното подчинение на личния живот, личните интереси, личната воля на партиеца, на интересите и волята на пролетарската партия“.
През 1927 година Стефан Димитров бил изпратен, за кой ли път в затвора. Семейството му, останало без всякакви средства, се принуждава да се прибере при престарелия му — 88-годишен баща, и живее с малката му поборническа пенсия. Същата година партията изпраща две от децата му в Съветския съюз на издръжка на МОПР-а, откъдето ще се върнат чак след 9-и септември.
След голямата изборна победа през 1932 година София трябваше да стане червена столица. С листата на партията бил избран и Стефан Димитров и Централният комитет имал намерение да го направи кмет. Разбира се, буржоазията не позволила да се развее червеното знаме над столичната община. Тогава , именно тя положила дяволски усилия да подкупи дядо Стефан с най-съблазнителни предложения — че ще построи къща, че ще изпрати децата на учение в чужбина. Когато всичките й опити ударили на камък, тя изпратила при него един от най-ловките си дипломати — Жечев.
Жечев срещнал уж случайно Стефан Димитров в квартала и с мазна и лицемерна любезност го поканил да се разходят с неговия автомобил. Представителят на софийските работници решително отказал да се качи в автомобила на лакея на буржоазията, но се съгласил да отидат в близката кръчма. Едва седнали на масата и Жечев подхванал:
— Още ли бе, човек, ще я караш в мизерия? Не разбра ли, че ще умрете от глад и ти, и семейството ти?
— Моята участ — спокойно отговорил Стефан Димитров— е участта на цялата работническа класа, на целия трудов народ. От нея аз не се оплаквам. Срещу нея се борим аз и моите другари, всички пролетарий в света. И ако умра, ще умра в борбата.
— Димитров — опитвал се все още да говори спокойно Жечев — остави тези големи думи. Те подхождат на чорлава, а не на твоята повеляла глава. Не разбра ли, че идеите, честта — това е празна работа, с тях не се успява в живота.
Това вече било много. Стефан подстанал от стола, като че ли този човек искаше да го ограби, да ограби скъпите бащини думи „Човек живее за едната чест и не бива на никого шапка да сваля“. Лицето му станало бяло като платно, едва се въздържал да не го удари и гневно издумал:
(Думите му предаваме, така както ги предава в. „Ехо“ в бр. 180 от 27 август 1933 година).
„Цели 30 години аз служа на делото на работническата класа и на нейната партия. Досега с нищо и за нищо не съм изменил на тази си служба. И сега, и никога, докато дишам, не ще опозоря своята пролетарска чест и честта на партията и класата, от която произхождам. Борбата на софийския пролетариат ме облече с доверието на общински съветник. Тя единствено е, която може да ме върне отново в трудовия съвет. На тази борба аз съм верен и ще остана верен до гроб. Напразни са опитите да ме съблазните с автомобили! Махайте се от главата ми!“
След VII конгрес на Комунистическия интернационал Стефан Димитров заработил дейно за провеждане на новия ленински курс на партията за изграждане на народен антифашистки фронт. Бедната му квартира е предоставена изцяло в услуга на нелегални партийни функционери. Тук често се отбиват Станке Димитров и Георги Дамянов.
Когато фашистка Германия напада вероломно Съветския съюз, Стефан Димитров бил изпратен в лагера Еникьой, където е оставен до 1943 г. Като излязъл от лагера, веднага се включил в нелегалната борба. Той е един от основателите на Отечествения фронт в София. През 1944 г. въпреки и 62-годишен, излиза партизанин в Трънския отряд. Наскоро след това е пренасочен от Щаба на I ВОЗ да замине за Дупнишко като пълномощник на ЦК на БКП на мястото на убитата Мара Петлякова. На път за отряда е извършено предателство в село Таваличево. Мястото е непознато за него и той не можал да избере правилната посока за бягство. Насочил се към село Катрище и когато вече да превали голия баир над селото, куршумите на преследващите го повалят. Така Стефан Димитров потвърди думите, които преди години бе изрекъл пред фашиста Жечев: „Ако умра, ще умра в борбата.“
*
Автор: Денчо Митев
Източник: вестник „Звезда“, бр. 67 / 07.06.1974 г.
*
*
Свързани публикации:
probuzhdane 